АБРИТУС ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

Начало » Научи повече за Абритус » АБРИТУС ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

АБРИТУС ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

Най-ранните данни за човешко присъствие в местността Хисарлъка, източно от съвременния  Разград, са от периода на късната сторокаменна епоха (палеолит)  - XVIII – XV хил.пр.Хр. Оттогава датират откритите при археологически проучвания там кремъчни пластини, свидетелство за наличието на временен лагер на праисторическите ловци.  Досегашните проучвания показват наличие на живот в района и през късната каменно-медна епоха (втора половина на V хил.пр.Хр.), и през елинистическата епоха (ІV-ІІІ в.пр.Хр.).

Римското селище  възниква в края на I век на мястото на тракийско поселение от IV – III в.пр.Хр. Надпис от времето на цар Реметалк II (20-те години на I век), вторично употребен в подовата настилка на християнска базилика, дава основание да се предположи, че значимо тракийско селище е съществувало тук и в началото на нашата ера.

Развалините източно от съвременния Разград са известни отдавна. Проблемно е било идентифицирането им с конкретно, споменавано в писмените извори римско селище. Ключови в случая се оказват находките на два надписа: първият е открит през 1954 г. и представлява жертвеник, посветен на Непобедимия Херкулес, издигнат от ветераните и римските граждани в Абритус по времето на император Антонин Пий и цезаря Вер (139 – 161). Вторият надпис е милиарна колона от времето на император Филип I Араб и неговия син и съвладетел цезаря Филип II (244 – 247), поставен на 1 римска миля от град Абритус.

Мястото на римското селище е добре избрано: в плодородни и стратегически важни земи по десния бряг на река Бели Лом, на пътищата Сексагинта Приста (Русе) – Марцианопол (край Девня) – Одесос (Варна) и Сексагинта Приста – Никополис ад Иструм (край дн. село Никюп при В. Търново). Ранното римско селище Абритус е слабо проучено археологически. Данни за него черпим от случайни находки и от строителни и епиграфски паметници, вторично употребени в стените на късноантичния кастел.

Така например надгробен надпис от края на I – началото на II век на Гай Юлий Максим, кавалерист при II кохорта Луцензиум, дава основание да се предположи, че през този период въпросната пехотна част може би е квартирувала в Абритус. Също така, два представителни строителни надписа от времето на император Антонин Пий (138 – 161) – единият от 139 г., а другият от 50-те години на II век – са красяли фасадите на значими обществени сгради. Освен това, множество архитектурни детайли – колони, капители, корнизи – открити вградени в стените на късноантичната крепост и на жилищни сгради и датиращи от времето на Антонините (98 – 192) и на Северите (193 – 235),  свидетелстват за наличието в Абритус на големи, богато украсени частни и обществени постройки.

За съществуването в Абритус на храмове и за изповядваните в тях култове съдим по намерените алтари, посветителни надписи и оброчните плочки, изработени от мрамор и варовик. Два алтара са с посвещение на Непобедимия Херкулес, а други два са посветени на Юпитер Оптимус Максимус Долихен. Посветителни надписи са поставени за божествата Сабазий, Поробон и келтската Епона Регина.

Представа за разнородния в етническо отношение състав на населението в Абритус дават откритите вградени в основата на крепостните стени на късноантичния кастел каменни надгробни плочи с имената на погребаните: тракийката Ядо, дъщеря на Мукапорис; ветерана от Пети Македонски легион Антониус Валенс; Тит Елий Даманей; Елий от град Никомедия (дн. Измит в малоазийската част на република Турция); Клаудия Хионе от град Перинт (дн. Карадениз Ерегли в европейската част на република Турция) и Аурелия Стратоклия от град Томи (дн. Кюстенджа, република Румъния). Надписите върху надгробните паметници са на двата езика, използвани в източната част на империята: латински и старогръцки. Еднотипното оформление на много от паметниците показва, че са изработени в местно скулптурно ателие.

 Известно е, че през юли 251 г., западно от Абритус, римската войска търпи тежко поражение от нахлулите в провинциите Долна Мизия и Тракия готи. По този повод е и първото споменаване на името на селището в писмен източник от гръцкия политик и историк Публий Херений Дексип. Разгромът на имперската армия в тази битка бележи началото на дълбока криза в Римската империя.

През 20-те – 30-те години на IV век, при управлението на император Константин Велики и неговите синове, на височината на завоя на левия бряг на река Бели Лом, срещу ранното селище Абритус е построена голяма крепост. Там са заселени варвари – федерати, вероятно от германски произход, изповядващи християнската религия. За нуждите на населението са изградени жилищни и обществени сгради.

До края на IV – първата половина на V век продължава обитаването и на отделни жилищни сгради на територията на ранното селище. Но след средата на V век, поради честите вражески нашествия в провинция Мизия Втора, поселищният живот се съсредоточава изцяло в крепостта. Укрепеният късноантичен кастел преживява няколко нападения и е превземан и разрушаван нееднократно: по време на готската война от 376 – 378 г., при голямото хунско нашествие през 447 г. и по време на бунта на готите–федерати на Теодорих срещу император Зенон през 487 г. След всяко разрушаване крепостните стени и постройките в кастела са възстановявани. Мащабна възстановителна и строителна дейност е осъществена при управлението на император Юстиниан I Велики (527 – 565).

За значението на Абритус през късноантичния период свидетелстват и писмените извори: градът се споменава като седалище на епископ, а Хиерокъл в своя „Пътеводител” (528 г.) го споменава сред седемте града на провинция Мизия Втора. Окончателното му разрушаване е при аварското нашествие през 586 г.

 В края на IX – началото на X век върху развалините на късноантичния град е изградена българска крепост, обхващаща ¼ от площта му. Разрушена е по време на войните на киевския княз Светослав Игоревич срещу България и Византия през 968 – 971 г. Тогава, по заповед на император Йоан Цимисхий, върху основите на по-ранна базилика в източната част на късноантичния кастел, е изграден голям по площ представителен християнски комплекс–епископия. Навярно това е поредният, но и последен, опит за възстановяване на стария град. Окончателното му разоряване и обезлюдяване е причинено от нашествията на печенегите през 30-те – 40-те години на XI век.